За бойните изкуства - защо АЙКИДО?

Има една много сериозна разделителна линия между бойните изкуства и бойните спортове. Философията.

Нещо, на което О'Сенсей много е държал, е АЙКИДО да не се поквари и да стане поредния спорт, губейки светлината на законите на честта и достойнството, присъщи на висшите самураи. БУШИДО. Пътят на война. Сложна система от правила, ритуали, познание. Разбира се и съответния религиозен примес.

Виждам как Карате и Джудо са превърнати в едно голямо нищо. Помпане на мускули, някакви техники, удари, похвати, кати и нито искрица философски идеи, мъдрост.

Бойните изкуства в своята същина имат физически и духовен аспект. Първото е ясно, второто е нужно, за да не бъдат превърнати в оръжие на престъпността, в ръцете на неграмотни и безскрупулни хора те могат да нанесат (и това и правят) страшни щети от физическо и морално естество.

Когато обаче изтриете духовността, остава само физиката и за да има минимум равновесие - какво правите - орязвате я, поставяйки я в ограничени рамки от правила и забрани. Това брутално осакатяване води до загуба на приложност в максимална степен (така или иначе най-приложните удари и хватки се забраняват дори за обучение), а липсата на идеали се замества с шампионски мераци и подсилване на ЕГО-то с фалшиви ценности - много пари, телевизионен героизъм и медийна слава.

Е, на какво учим децата си питам аз? Да стават състезатели, спортисти с една единствена ценност - медалът? Ако се доберат до него все пак. И за колко време ще ни огрява тая радост?

На една демонстрация преди време с недоумение наблюдавах треньор по Карате (дебело подчертавам - не Сенсей) как наруга едно дете, че не успя да строши шперплатовата плочка. Безобразие! Това ли е най-важното в обучението, някакви повърхностни шоу-изяви.

Някои ми говорят, че спортът изграждал психика. Фалшива работа. Каква психика като знаеш, че те пазят правилник, 3-4 съдии и този срещу теб е един и невъоръжен. Никаква подготовка за противодействие на множество атакуващи. Никаква сериозна защита срещу атака с нож, с палка, с тояга, с щанга, пистолет, каквото се сетите.

Е тези неща не ги знаех разбира се, като започвах да тренирам. С годините, с натрупване на опит в тренировките, след скъсване на поредното кимоно и изпиране на поредните петна от кръв - човек научава много. Никога не е достатъчно обаче. Има и още и още.

АЙКИДО поради категоричния отказ да се принизява във "боен" спорт остава незасегнато. Ключовете носят болка, паданията на дъските, на мокет и на стадиона ме научиха, че татами има само в залата. Всъщност важен е духът. Всеки може да се научи да рита и хапе, някой ключ или хвърляне. Фатки. Но да се сдобиеш с Дух и с ценности - уважение, внимание, съсредоточаване, състрадание. Ето това е нещо много повече. затова в последните години и в спорта започна да се говори за феърплей. Но рядко ще го видите и то защото сред спортистите истинските Човеци са единици и вероятно сами са стигнали до тези неща, а не благодарение на армията от тренери и помощен персонал.

Затова за мен АЙКИДО е и ще си остане единственото бойно изкуство, чиято цел не е унищожение на ценностите, а духовно израстване и изграждане на пълноценни личности, на истински, отдадени човешки същества. Приятели, на които можеш да се осланяш в трудните моменти на битката, наречена Живот.