Моите първи стъпки в АЙКИДО

Много пъти съм си задавал въпроса "защо започнах?".
Беше около студентския празник (8.12.1997 г), бях в провинцията с братовчед ми, бяха си купили видео и имаха карта от видеотеката. Викам му аз да си вземем малко екшъни и награбваме покрай другото един филм със Стивън Сегал. Не знам какво се случи, но бях толкова впечатлен, че изгледахме всички други касетки с негово участие, които намерихме там по 2-3 пъти. На едната касетка отзад пишеше, че има степен 6ти Дан АЙКИДО. И тогава Слави ми казва - ами там горе на хълма (в Дескрим) го тренират това АЙКИДО, ходи и почвай.
На 10ти влязох в залата - там се мотаят 4-5 момчета на моя възраст, чакат да стане време за тренировката. Казаха ми "седни погледай, да видиш дали ще ти хареса". Ама аз не съм дошъл да гледам - и се хвърлих директно в дълбокото. То се оказа и болезнено за тялото, но за душата - върха. Едва ли да съм се прибирал толкова щастлив някога вкъщи, както през първите няколко месеца тренировки. Всичко ме болеше, тренирахме на каратистко татами, сигурно беше към 2 см дебел пъзел. А ние се търкаляхме като кубчета. Това лакти, рамена, таз - нямаше неударено по нас. Обаче си струваше всяко усилие.

Дълго време не мислех за нищо, не помня да съм задавал и някакви кой-знае какви въпроси - просто отивах, правех си загрявката, упражненията, техниките и така месеци наред. Владо Кънчовски ми се падна за първи инструктор. Еди водеше напредналите на другото татами. След тренировка ходехме с Владо на кафе/бира в подлеза на спирката преди Плиска. Нищехме теория и философия. Тогава изчетох и всичко, което намерих на Славейков на тема АЙКИДО и философия на бойните изкуства. Никога не си зададох въпроса - кога ще взема черен колан, аз исках кафяв - той беше пропуск за тренировките на напредналите, за инструкторските семинари, а аз исках да тренирам всичко - без оръжие, с оръжие, полицейски техники - всичко. И не ме вълнуваше особено какъв цвят ще е колана, важното е да можеш да участваш навсякъде.

Докато се усетя и наближи първият ми семинар с Тойода Шихан, обаче стана беля. Слизах по един хълм и кракът ми хлътна в една дупка и докато разбера какво става се извъртя на 90 градуса. Брутална болка в коляното и седнах. Не можех дъх да си поема. Успях след малко да се довлача по корем до колелото и да се покатеря някакси на него. После по хълма надолу колелото си вървеше само. Кракът въобще не смеех да го движа, само сложих стъпало на педала и така. По едно време превъртях с другия крак и видях, че се движи горе-долу и така се прибрах. Имах 1 седмица до семинара и се чудех как ще се оправя да ида. За доктор и през ум не ми минаваше - ще ме гипсират си мислех и забрави за тренировки за година напред. Трябваше да има друг начин! Колелото. То ме спаси. Тогава не слизах от него и коляното ми се оправи за няма и 3-4 дни. Бях на семинара и на върха на щастието.

Е оттогава не съм спирал, дори в казармата си бях издействал пропуск и излизах за тренировка. За мен бе станало жизненоважно. Имаше дълъг период от време, когато тренирах всеки ден - понеделник, сряда и петък при Еди, вторник, четвъртък и петък при Дидо, събота и неделя - медитация и собури в Тендокан или на семинар с Еди някъде из държавата. Мисля тогава напреднах най-сериозно технически. Изпитите ги взимах сравнително безпроблемно.

Вече минаха над 20 г оттогава, но искрата не е угаснала, на всяка тренировка отивам и откривам нещо ново, нещо неизследвано, нещо интересно. АЙКИДО е фантастично, то е неизчерпаемо, безкраен низ от идеи, варианти и възможности. За всеки от нас!